Сензационната, официална автобиография на Димитър Бербатов, играл в ЦСКА, „Байер“ (Леверкузен), „Тотнъм“, „Манчестър Юнайтед“, „Фулъм“, „Монако“ и др., голмайстор на националния отбор за всички времена, шампион на Англия през 2009 и 2011 г. и голмайстор на английската Висша лига за сезон 2010/2011.

„В тази книга има върхове и падения, успехи и разочарования. Всичко, което ще прочетеш, написах с желание да споделя с теб пътя си от малките асфалтови игрища до големите световни стадиони. Вижданията си за футбола, но и за живота. Мнението си по различни теми и отговорите на доста въпроси.
Срещите си с интересни хора, със световни звезди и гениални футболисти. Сблъсъците си на терена и извън него. Всички препятствия, които прескочих, за да успея - по начина, който познаваш!

Моята история не е измислица, написана е в съавторство с истинския живот, и както често става в него, някои от ситуациите нямат щастлив край! Но това е само на пръв поглед, защото трудностите всъщност са хубаво нещо - те те карат да се развиваш.
Вярвам, че ще ти бъде интересно, защото животът понякога е по-абсурден и забавен и от най-голямата измислица. А дали книгата ще те научи на нещо и ще те вдъхнови, това вече зависи от теб самия.“

Личната история на един от най-успешните български футболисти излиза с логото на ИК „Сиела“ в твърда подвързия с 32 цветни страници, включващи много непоказвани до момента снимки на Димитър Бербатов.

С предговор от сър Алекс Фъргюсън:

„Понякога, когато вземаш решения като мениджър, можеш да допуснеш грешки. Именно такъв беше случаят, когато играхме финала в Шампионската лига с „Барселона“ на „Уембли“... Все още виждам пред очите си разочарованието на лицето на Димитър. Това е нещо, за което аз винаги ще съжалявам - той заслужаваше своето място в отбора!“

„Вечерта на 8 декември 2009 г. „Манчестър Юнайтед“ гостуваше на „Волфсбург“ в Шампионската лига в мач за първото място в групата. Докато моите съотборници се подготвяха за мача, аз сутринта на същия 8 декември 2009 г. постъпих в “Йоркшир клиник“, за да ме оперират. Умрял от страх. При други обстоятелства докторът щеше да дойде с мен, но сега беше във Волфсбург, нямаше кой да ме придружи.“

„Още рано сутринта се събудих нервен. Станах. Първата ми мисъл беше да проверя крака. Сякаш се чувствах по-добре. Истина ли беше, или си внушавах, защото така ми се искаше? От „Манчестър Юнайтед“ ми изпратиха шофьор да ме закара. Блъсках си главата с размисли и си тествах коляното. И така половин час. Колкото повече приближавахме, толкова повече се разубеждавах. Но ако сега се откажех, а от утре болките пак се появяха и само бях закъснял за неизбежното? Влязох в клиниката. Регистрирах се. Отведоха ме в стая, в която трябваше да изчакам да ме вземат за интервенцията. Оставиха ме сам. Бях пред припадък от раздвоение.“

„Крачех напред-назад из стаята и правех всевъзможни движения, за да видя дали коляното ми ще ми създаде проблем, дали ще ме заболи. Кляках, ставах, сгъвах, разтягах, имитирах удар по топка, нищо! Зарадвах се, но още повече се обърках и започнах да се съмнявам в правотата на решението си! Какво, по дяволите, става тук?! Набрах номера на човека, който беше в Германия, а повече от всичко ми трябваше тук: „Док, май се чувствам по-добре и не трябва да правим операция, не знам, объркан съм...“ Доктор Стийв Макнали винаги е бил голям пич, винаги насреща - за каквото и да е.“

„По всяко време можехме да разчитаме на него. Докторът на „Манчестър Юнайтед“ си беше като част от семейството за всички нас. И в онзи момент реагира много спокойно и адекватно. Успокои ме: „Берба, каквото решиш ти. Ако прецениш, че си по-добре, не го прави. Ако в следващ момент се наложи, ще я направим. Не се чувствай задължен само защото вече си в болницата. Това е твоето здраве“. Затворих телефона на Стийв, стоях на стола в ъгъла на болничната стая.“

„Часовникът отброяваше минутите. Знаех, че всеки момент вратата ще се отвори и ще дойдат да ме отведат за операция. Нямаше време, а аз трябваше да взема решение. Дали да се оперирам и да почивам 4 месеца, докато моят отбор играе без мен, или да се вслушам във вътрешния си глас, който все повече ми казваше да не го правя? Дали наистина всичко щеше да е наред! Влезе докторът, който трябваше да ме оперира: „Здрасти, Берба. Да тръгваме...“